Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.01 10:11 - Алкатраз: Мрачната история на Острова затвор
Автор: scaredfromthepast Категория: Други   
Прочетен: 1670 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Алкатраз. Самото име казва всичко. Предназначението му е да всява ужас у най-непоправимите престъпници в Америка и затворът успешно постига това още с отварянето си през 1934 година. Той лишава Ал Капоне от силата му. Превръща „Картечницата“ Кели в примерен затворник. Отнема птиците на „Птичаря от Алкатраз“.

Алкатраз е последната спирка. Вариантът на американското правителство за „окончателно решение“ в борбата с престъпността, възникнала със Сухия режим и продължила през 20-те години чак до Голямата депресия. Правителството имало нужда от затвор – груб и суров, като бележитите престъпници, изпращани в него. Намерили го във влажната, студена и неумолима изолация, строгата дисциплина и код на мълчанието на Алкатраз. До момента на затварянето й през 1963 година, „Скалата“ безспорно вече била свършила работата си.

Днес Алкатраз е един от най-големите туристически магнити и прочути забележителности в Сан Франциско. Мистиката на острова, дължаща се основно на книгите и киното, привлича над милион посетители от целия свят годишно, дошли да видят с очите си къде американското правителство е държало някои от своите най-прочути престъпници. Много от тях запомнят завинаги страховитото чувство да бъдеш затворен, макар и за секунди, в изолатора. Клишето „ако тези стени можеха да говорят“ придобива нови измерения, когато става въпрос за суровата тишина на Алкатраз.

Историята на Алкатраз

Остров Алкатраз се сдобива с името си през 1775 година, когато испанският изследовател Хуан Мигел де Аяла начертава карта на залива Сан Франциско. Той кръщава малкия, 13-акров необитаем остров, с неговите бързи течения и безплодна земя, Ла Исла де лос Алкатрасес.

Седемдесет и две години по-късно, през 1847-а, американската армия забелязва Скалата и нейната стратегическа полза като военно укрепление. Топографи извършват геологически проучвания и до 1853 година армейски инженери започват да изграждат военна база заедно с първия действащ морски фар по Тихоокеанското крайбрежие.

Откриването на злато край Американската река и в Калифорния през 1848 година докарва в щата кораби с миньори от целия свят. Когато слухът за изобилното богатство в Калифорния се разнася по земното кълбо, американското правителство предприема мерки за сигурност, за да защити земите и ресурсите си от заграбване от чужди страни. Разположен точно в устието на Залива Сан Франциско, Алкатраз щял да се превърне в символ на военната мощ на американския Запад.

След няколко години на усилен строеж и разширяване на въоръжението, Алкатраз е превърнат във военно укрепление. Оборудван е с далекобойна артилерия и четири масивни оръдия на Родман, способни да потопят вражески кораби на три мили разстояние. Оръдията на Алкатраз можели да изстрелят по 3 152 кг желязо на обсада. Макар укреплението да стреля само веднъж – 181 кг по неидентифициран кораб и не улучва – то изпълнява предназначението си на могъща „спирачка“ за чужди нашественици.

image

Алкатраз като военно укрепление (1869 г.)

С напредъка във военното въоръжаване, функцията на Алкатраз като укрепление скоро замира. До 1861 година островът намира истинското си призвание, когато правителството започва да изпраща там военнопленници от Гражданската война. През 1898 година Испано-американската война увеличава затворническата популация от едва 26 на 450 души. През 1906 година, след катастрофалното земетресение в Сан Франциско, стотици цивилни затворници са преместени в затвора на острова. До 1912 година на централния хребет на острова е изградено огромно здание с килии, а до края на 20-те години капацитетът на сградата вече почти се пукал по шевовете.

image

Изглед от северната част на Алкатраз (1869 г.)

Алкатраз е първият дългосрочен затвор на армията. Излагайки затворниците на комбинация от строга изолация и желязна дисциплина, той бързо се сдобива с репутацията на тежко изправително заведение. Затворниците се делели на три класи, в зависимост от поведението и престъпленията им. Тези от третата класа не получавали разрешение да четат книги в библиотеката и нямали право на писма и посещения от роднини, нито да говорят един с друг. Ако нарушели тези правила ги чакала тежка работа, 5-килограмово гюле, вързано за глезена, и/или престой в изолатора на диета с хляб и вода.

image

Ранна снимка на Алкатраз (1880 г.)

Средната възраст на войниците затворници била 24 години. Повечето излежавали краткосрочни присъди за провинения като дезертьорство, например. По-дългите присъди се давали за престъпления като неподчинение, нападение, кражба или убийство.

Интересен елемент от военния режим в затвора е, че килиите се използвали единствено за спане, освен ако не ставало въпрос за извънредна ситуация, изискваща повсеместно заключване на затворниците. Никой нямал право да посещава килията си през деня. Затворниците от първа и втора класа можели да ходят навсякъде из затвора, с изключение на помещенията на пазачите на горните нива.

image

Алкатраз (1915 г.)

Въпреки ограничителните и строги мерки, първоначално Алкатраз функционирал като затвор с минимална сигурност. Видовете работа, давана на затворниците, се различавала в зависимост от тяхната класа и отговорност. Мнозина работели като готвачи, чистачи и дори помагали в домакинствата на островните семейства. Често избрани затворници се грижели за деца, живеещи на острова, населен основно с китайци.

Жителите на Сан Франциско изпитвали все по-голяма неприязън към армейския затвор, кацнал стерилно в средата на красивия залив. Армията докарала почва от близкия остров Ейнджъл, обучила няколко затворници в градинарския занаят и засадила най-различни цветя и растителности. Калифорнийската асоциация на пролетните и диви цветя дарила висококачествени семена от розови храсти и лилии. Затворниците обичали да се грижат за своите градини; градинарството бил най-предпочитаният задължителен труд.

В следващите десетилетия затворническият режим ставал все по-облекчен, с преобладаващи отморяващи занимания. В края на 20-те години затворниците построяват бейзболно игрище и им се разрешава да носят свои собствени бейзболни екипи. В петъчните вечери армията организирала „Алкатразки борби“ – боксови мачове между затворници, избрани от дисциплинарните казарми. Борбите били популярни и често привличали посетители от сушата, сдобили се с покани по втория начин.

image

Остров Алкатраз (1920 г.)

През 1934 година, поради високите разходи за поддръжка в разгара на Голямата депресия, военните решават да затворят затвора и да прехвърлят собствеността му на Министерството на правосъдието.

Решението Алкатраз

Сухият режим поражда национална криминална вълна през 20-те и 30-те години на 20-и век, възвестявайки безпрецедентна гангстерска ера. Ал Капоне се сдобива с по-голяма престъпна и политическа власт от всеки друг мафиот преди него. С настъпването на Голямата депресия в началото на 30-те, американските вестници се пълнели с цветисти описания на лъскаво пременени „обществени врагове„, подиграващи се със закона. Органите на реда често отстъпвали пред по-добре въоръжените банди, размахващи картечници в престрелки и публични екзекуции.

Общественото недоволство помита нацията. Алкатраз щял да изиграе огромна роля в закъснелия отговор на федералното правителство. Ако Ал Капоне бил националният символ на беззаконието, то Алкатраз щял да бъде национален символ за наказването на престъпниците. В този смисъл Капоне и Алкатраз били идеалният фон за една трагедия: два символа, привлечени един към друг по пътя на неизбежния сблъсък. Известността на Капоне предопределя раждането на единствено по рода си наказателно учреждение. Кръщават го „Дяволския остров на Чичо Сам“.

Като федерален затвор Алкатраз щял да играе двояка роля – да ограничи най-прочутите престъпници в една сурова, дисциплинарна обстановка и да изпрати ясно предупреждение към тази нова порода престъпници, че федералното правителство не се шегува.

Началникът на Федерални затвори Санфорд Бейтс и министърът на правосъдието Хоумър Къмингс слагат началото на проекта Алкатраз, следейки отблизо фините детайли по неговото изграждане. Един от най-видните експерти по сигурността в страната, Робърт Бърдж, е привлечен към проектирането на непристъпното и внушаващо страх здание. Оригиналният килиен сектор, построен през 1909 година, претърпява цялостна промяна.

image

Работата по новия затвор започва през 1934 г.

Работата по новото лице и идентичност на затвора започва през април 1934 година. Старите паянтови решетки са сменени с модерни здрави стоманени пречки. Всяка килия е снабдена с електричество, а всички сервизни тунели са циментирани, за да не могат затворниците да избягат или да се крият в тях. Железни решетки на прозорците покриват всяко място, до което осъдените щели да имат достъп. Специално издигнати охранителни пасажи щели да обикалят периметъра, позволявайки на пазачите да носят оръжието си зад недостижими железни бариери. Тези пасажи щели да позволяват на пазачите да наблюдават всяко действие на затворниците.

Специални контейнери със сълзотворен газ, задействащи се от пасажите или друга наблюдателна точка, са монтирани в тавана на столовата. Охранителните кули са стратегически разположени. Нова технология позволявала използването на електромагнитни метални детектори, поставени пред столовата и на всички входове на затвора. Затворническият блок разполагал с близо 600 килии, като нито една от тях нямала връзка с никоя стена от периметъра. В случай, че затворник успеел да си пробие път през стената на килията, той тепърва трябвало да търси начин да избяга от затворническия блок. Осъдените щели да се настаняват единствено в сектори B, C, и D, тъй като основното затворническо население не бивало да надвишава 300 души.

Директорът „Златното правило“ image

Джеймс А. Джонстън

Бюрото на затворите избира Джеймс А. Джонстън – поддръжник на строгата дисциплина с хуманистичен подход към реформите – за директор на Алкатраз. Джонстън заема поста си с 12-годишен опит в Калифорнийската държавна изправителна служба. През 1913 година Джонстън бил назначен за директор в затвора Сан Куентин. За кратко бил служил и в затвора Фолсъм. Той става известен с програмите за реформа, които въвежда. Джонстън не вярвал в използването на окови, а в налагането на работа, награждаваща с уважение усилията на затворниците.

В Сан Куентин се сдобива с прякора „Директор Златното правило“, а вестниците го хвалели за калифорнийските магистрали, построени от неговите затворници. Макар да не получавали възнаграждение за труда си, осъдените се награждавали с намаляване на присъдите. Джонстън основава и няколко образователни програми в Сан Куентин, които пожънват успех с доста затворници. Въпреки хуманното му отношение, той се славел и с репутацията на строг възпитател. Правилата му за поведение били сред най-строгите в затворническата система, като непокорните затворници изтърпявали най-сурови наказания. По време на службата си в Сан Куентин той надзирава екзекуцията на няколко осъдени.

Джонстън получил позволение да си избере лично пазачи за Алкатраз от федералната затворническа система. Той и началникът на федералните затвори Санфорд Бейтс предвидливо създават водещи принципи, по които да работи затвора: съдилищата нямали да имат право да изпращат осъдените направо в Алкатраз. Директорите на затворите в цялата страна избирали кои от своите най-непоправими затворници да пратят в Скалата. Към острова се отправят онези с неконтролируемо поведение и опити за бягство, както и прославени престъпници, ползващи се с привилегии заради своя статус и слава.

Затворниците, търсещи адвокат, който да ги представлява докато са в Алкатраз, трябвало да изпращат молбите си директно до министъра на правосъдието. Привилегиите били сведени до минимум и никой, без значение от обществения му статус, нямало да се радва на специално отношение.

Осъдените трябвало да заслужат правото си на посещения, като в първите три месеца изобщо не се позволявали визитации. Директорът щял да одобрява всички посещения, но само по едно на месец. Затворниците щели да получат ограничен достъп до библиотеката на затвора, но без вестници, радио и други неодобрени материали за четене. Пощата се считала за привилегия, а всички писма, входящи и изходящи, щели да бъдат преглеждани и преписвани на пишеща машина преди предаването им на получателя. Работата също била привилегия, а не право. Получаването на такава щяло да зависи от поведението на затворника.

image

Затворническа килия в Алкатраз

Всеки осъден щял да разполага със собствена килия, плюс най-основните житейски нужди като храна, вода, дрехи, медицински и зъболекарски грижи. Контактите им с външния свят били отрязани напълно. Осъденият шпионин Мортън Собел по-късно разказва, че правилата в Алкатраз били толкова строги, че затворниците никога не били допускани да се разхождат из сектора сами. Желязна рутина, продължаваща ден след ден, година след година. Правата, давани за добро поведение, се отнемали и при най-малкото нарушение.

Алкатраз отваря през 1934 г.

Когато Алкатраз отваря врати през август 1934 година, там все още имало 32-ма затворника от армията, излежаващи присъдите си. Към тях се присъединяват 11 затворника от остров Макнийл в щата Вашингтон, 53 от федералния затвор в Атланта, и 102-ма от федералния затвор Левънуърт, Канзас. Ал Капоне, Док Баркър (последният оцелял син от прочутата банда на Мама Баркър), Джордж Кели „Картечницата“, Робърт Страуд „Птичаря от Алкатраз“, Флойд Хамилтън (шофьорът на бандитите Бони и Клайд), и Алвин Карпис „Зловещия“ са сред първите попълнения от федерални затворници.

image

Ал Капоне: Скандалният бос на Чикаго

Пристигащите затворници били откарвани в малък камион до върха на хълма. Оттам ги подкарвали в подземния сектор, където получавали вещи от основна необходимост и кратък душ. Когато Ал Капоне пристига на острова, той прави кратък опит да блесне с властта, на която се бил радвал във федералния затвор в Атланта. Там, той постоянно подкупвал пазачите да работят за него, възползвайки се от ниските им надници, за да може да върти далаверите си от затвора. Капоне обаче не бил като другите затворници. Повечето от останалите, изпратени в Алкатраз, се явявали ветерани в затворническата система. Той, от друга страна, бил прекарал съвсем малко време в затвора, преди да го изпратят в Алкатраз. В затвора в Атланта, той бил в състояние да си урежда неограничени посещения от семейството и приятелите си, и дори да вмъква алкохол в килията си, както и нецензурирани материали за четене.

Директор Джонстън имал обичай да се среща лично с новите „риби“ и да взема участие в кратката им ориентация. Той пише в мемоарите си, че лесно бил разпознал Капоне сред останалите в редицата. Капоне се хилел и правел тихи, самодоволни коментари към останалите затворници. Когато дошъл редът му да говори с директора, той се опитал да влезе в ролята на лидер, като задава въпроси от името на останалите. Джонстън бързо го снабдил със затворническия му номер и го накарал да се върне в редицата. По време на престоя му в Алкатраз, Капоне направил няколко безуспешни опити да изкопчи специални привилегии от Джонстън.

В крайна сметка Капоне се предал на режима на Джонстън. „Изглежда Алкатраз ме победи“ – казал той на директора. Капоне прекарва на острова 4 и половина години. Веднъж се сбива с друг затворник на двора и попада в изолатора за осем дни. Докато работел в подземното крило бил намушкан с ножици. Той се отървал леко – приели го в болницата на затвора и го освободили след няколко дни. Впоследствие показва симптоми за сифилис, от който очевидно бил боледувал от години. През 1938-а го прехвърлят в затвора на остров Търминал в Южна Калифорния.

image

Джордж Кели "Картечницата"

Джордж Кели „Картечницата“ също бил в групата на първите пристигнали през август 1934 година. Той живеел на втория етаж в сектор „B“ и тихо излежал 17 години в Скалата преди да го прехвърлят обратно в Левънуърт през 1951 г.

В цялата си история Алкатраз продължавал да привлича като магнит много прочути гангстери. Повечето се покорявали на строгия режим без никаква, или с много малка съпротива, а междувременно влиянието им в света навън избледнява и изчезва.

Безмилостният режим на Алкатраз

Денят на осъдените следвал неумолим и методичен режим. Събуждане в 6:30 часа, 25 минути за оправяне на килите и после преброяване. В 6:55 часа всички вкупом се отправяли към столовата. Закуската продължавала 20 минути. Сетне затворниците се подреждали според трудовите им задължения.

image

Столовата в Алкатраз

Главният коридор се казвал „Бродуей“. Килиите там се смятали за най-нежелани, тъй като долният етаж бил постоянно студен. Те били и най-малко усамотени, защото пазачите, затворниците и друг персонал често минавали по коридора. Новопристигналите обикновено се настанявали на второто ниво на сектор B под карантина през първите три месеца от престоя им.

Докато съотношението в други затвори било един пазач на 12 осъдени, в Алкатраз то било един пазач на всеки трима затворници. Благодарение на пасажите в края на блоковете и на честотата на преброяванията (12 на ден), пазачите били в състояние да държат строго под око всеки затворник. Едно нововъведение – електронно управлявани врати – допринася още повече за ограничаването на непослушниците в алкатразкото общество. Тъй като броят на затворниците бил малък, пазачите знаели името на всеки затворник.

В ранните години на Алкатраз Джонстън въвежда политика на мълчание, която много затворници считали за най-непоносимото наказание. Съществуват сведения, че няколко осъдени са полудели заради строгото правило за пазене на тишина. Бившият гангстер и банков крадец Руф Пърсфул грабнал секира, докато работел в една от работилниците, и си отрязал пръстите на ръката. Впоследствие този инцидент е пресъздаден във филма „Бягство от Алкатраз„, с участието на Клинт Истууд, който разказва за опита за бягство през 1962 година на Франк Лий Морис и братята Англин. Политиката на мълчание по-късно е омекотена, но това е една от малкото промени, случили се в историята на затвора.

Медийният шум, заобикалящ Алкатраз, създаден основно от липсата на информация от страна на затворническата управа, довежда до прякора му „Дяволския остров“. Тъй като затворниците не получавали помилване директно от затвора, пресата трудно намирала мъже, които са живели вътре. А когато успявала, бившите затворници разказвали страховити истории за бруталностите, преживени зад решетките. Повечето разкази не отговаряли на истината, но онези за жестоки побои, сурови дисциплинарни мерки и строга изолация подхранвали интереса на медиите.

image

Хенри Йънг

През 1941 година Хенри Йънг отива на съд за убийството на своя съкилийник и съучастник в провалено бягство Руфъс Маккейн. Защитникът на Йънг неправилно заявил, че клиентът му е бил подлаган на постоянни побои от пазачите и бил прекарал дълги периоди в пълна изолация. Историята на Йънг отново е неточно изобразена във филма с участието на Кевин Бейкън, Крисчън Слейтър и Гари Олдман, озаглавен „Murder in the First“ („Убийство в Алкатраз“). Според филма Йънг бил осиротял тинейджър, изпратен в Алкатраз за кражбата на 5 долара от магазин, с които искал да спаси от глад сестра си. Филмовият Йънг „никога не бил наранявал някого“ преди влизането си в Алкатраз.

В действителност Йънг е банков крадец, упражнил насилие, довело до смъртта на заложник през 1933 година – около три години преди изпращането му в Алкатраз. На острова той се оказал труден затворник, провокиращ сбивания и убил двама пазачи по време на опит за бягство. Йънг и неговата бъдеща жертва Маккейн прекарват почти 22 месеца в пълна изолация заради пропадналото им бягство, приключило със застрелването на „обществения враг“ Док Баркър.

След като се върнали сред останалите затворници, Маккейн бил изпратен в шивачницата, а Йънг в мебелната работилница, намираща се на горния етаж. На 3 декември 1940 година Йънг изчакал да мине преброяването в 10:00 часа, за да изтича надолу по стълбите и да забие нож в старата си дружка. Маккейн починал пет часа по-късно. Йънг отказал да разкрие мотива си за убийството.

По време на процеса срещу Йънг неговите адвокати твърдяли, че тъй като той е бил държан в пълна изолация три години, то не би могъл да бъде държан отговорен за агресивното си поведение.

Директор Джонстън бил призован да даде показания за условията и политиката на затвора. Няколко осъдени също били призовани да свидетелстват за обстановката в Алкатраз и много от тях разказали за дочути „слухове“, че затворници са били заключвани в подземието и пребивани от пазачите. Те разказали, че много хора били полудели вследствие на това отношение. Съдебните заседатели се смилили над Йънг и го признали за виновен в непредумишлено убийство, заради което прибавили само няколко години към присъдата му. Йънг продължил да бъде труден затворник и след процеса, което довежда до прехвърлянето му в Медицинския център за федерални затворници в Спрингфийд щата Мисури. Когато излежава федералната си присъда през 1954-а, той е изпратен в щатския затвор във Вашингтон и освободен предсрочно през 1972-а, след близо 40 години зад решетките.

След процеса срещу Йънг сектор D, по-известен като „Възпитателен блок“, бил ремонтиран. Сектор D се състоял от 42 килии с най-различна наказателна степен. Най-сериозните нарушители на затворническите правила и регулации се изпращали в „Голата килия“ – най-жестокото наказание в затвора, осигуряващо пълно лишаване на виновника от всичките му възприятия.

Изолаторите image

Килии за пълна изолация в Алкатраз

Единичната „Гола килия“ представлявала облицована със стомана стая без тоалетна и мивка, само с малка дупка в пода за облекчаване на човешките нужди. Дори казанчето за пускане на вода в дупката се управлявало от пазачите. Затворниците се хвърляли там без дрехи и на строга диета. Килията разполагала със стандартен комплект решетки, в които имало отвор за подаване на храна и солидна стоманена врата, държаща затворника в абсолютен мрак и студ. Матрак за спане им се давал само нощем и на сутринта им се взимал обратно. Продължителността на наказанието обикновено била 1-2 дни.

„Дупката“ била подобна килия, като имало общо пет такива на долното ниво. Тези килии разполагали с мивка и тоалетна, както и с нисковолтова електрическа крушка. Затворниците прекарвали там до 19 дни. И те не разполагали с матраци през деня, който прекарвали в състояние на безмерно отегчение и пълна изолация. Понякога пазачите отваряли малкия прорез на солидната врата, пускайки светлина на примерните нарушители.

Останалите 36 килии за изолация били подобни на нормалните. Отлъчените затворници имали право на едно излизане на двора в седмицата и на две къпания. Храната се доставяла в килиите. Тези нарушители се развличали главно с четене и можели дори да зърнат малка част от Сан Франциско през прозорчето, което считали за допълнителна форма на мъчение. Звуците и гледките на свободата били толкова близо и същевременно безкрайно далеч.

Птичаря от Алкатраз image

Робърт Страуд, известен още като "Птичаря от Алкатраз"

Освен Ал Капоне, другият най-прочут затворник в Алкатраз е 52-годишният Робърт Страуд, известен още като „Птичаря от Алкатраз“ №594. Страуд е един от малкото осъдени, настанени директно в изолационния сектор още с прехвърлянето му от федералния затвор Левънуърт в Канзас, без да премине през стандартната карантинна процедура. Той прекарва в Алкатраз 17 години без никога да се срещне с останалите затворници. Подобно на Капоне, Страуд се радвал на много привилегии в предишния затвор.

През 1909 година 18-годишният тогава Страуд застрелва някакъв барман, който бил пропуснал да плати дължимите 10 долара на неговата приятелка и проститутка Кити О’Брайън. Той бил осъден за непредумишлено убийство през 1911-а и изпратен на остров Макнийл – федерален затвор в щата Вашингтон. Страуд преживял трудни моменти в Макнийл, тъй като бил доста труден затворник. През ноември 1911-а намушкал дежурния в болницата, понеже смятал че го топи пред управата за разпространение на наркотици. Дежурният оцелява, но Страуд получава допълнителни 6 месеца към присъдата си и го изпращат в Левънуърт.

Страуд, вече на 22 години, се превръща в дисциплинарен проблем за администрацията в Левънуърт. Извършва най-различни нарушения и прекарва в изолатора доста време за вмъкването на разни предмети, като остриета от трион, длета и друга контрабанда. През март 1916 година, пред 1000 затворници в столовата, Страуд намушква младия пазач Андрю Търнър с грубо изработено стоманено острие. Търнър се свлича на земята в шок и почти парализиран. Останалите пазачи го отнасят и той умира няколко минути по-късно. Макар подробностите да са неясни, Страуд очевидно се бил ядосал, когато открил, че малкият му брат се бил опитал да го посети, но бил отпратен, тъй като не бил дошъл в деня за визитации.

Страуд е осъден за предумишлено убийство и получава смъртна присъда чрез обесване. Трябвало да дочака екзекуцията си в пълна изолация. Неговата майка отчаяно се борила за живота му и в крайна сметка, през 1920 година, директорът на затвора Т. У. Морган нарежда той да изкара остатъка от живота си в изолационния сектор.

По време на 30-годишния период на заточението му в Левънуърт Страуд развива маниакален интерес към птиците, след като намира малко ранено врабче на двора на затвора. Първоначално му позволили да развъжда птици и да си направи лаборатория в две съседни килии, тъй като смятали, че така ще прекарва времето си по полезен за него начин. В резултат от тази привилегия, Страуд издава две книги за канарчетата и техните болести, изучавайки над 300 птици.

Страуд изгражда доста доходен бизнес от своята изолирана килия, извличайки полза от своята новопридобита важност сред любителите на птиците. Вместо обаче да оцени получените привилегии, той засипва управата на затвора с все повече изисквания. Килиите му миришели неприятно и не били достатъчно хигиенични. Той седял сред птиците си с покрита с изпражнения риза, а угарки от цигари и пепел покривали пода. Обикновено пазел няколко птичи трупа, върху които извършвал аутопсии, и кафези, натрупани до тавана. Невъзможно било да се претърси килията му и се говорело, че много от пазачите изпитват силна враждебност към Страуд.

Той се превръща в административен кошмар. Купищата писма, които получавал, и специалните му изисквания натежавали над персонала с всеки изминал ден. Цензурирането на пощата му, доставките на храна за птици, литература и други необходими материали за изследванията му, биха могли да оправдаят наемането на личен асистент на пълно работно време. Страуд се радвал на нечувани в затворническата система привилегии. Левънуърт страдал от критична липса на свободни места, а той се ширел сам в две килии. Години наред местната администрация лобирала за прехвърлянето му в затвор, където да следят него и заниманията му по-изкъсо. Птиците на Страуд и неговите изследвания някога имали обществен отзвук, но с течение на времето изискванията му се превърнали в горчив товар за управата.

В началото на декември 1942 година затворническата администрация най-сетне получава онова което искала: Страуд щял да бъде прехвърлен в Алкатраз. Когато освободил килиите си в подготовка за преместването, пазачите открили, че поръчаното от него оборудване в действителност било използвано за направата на казан за варене на алкохол. Скоро станало ясно, че птичите изследвания на Страуд служели за прикриването на още няколко незаконни дейности, като например грубо изработеният нож, скрит в кухина в работното му бюро.

image

Килията на Робърт Страуд в Алкатраз

Страуд щял да прекара следващите 17 години от живота си в Алкатраз (6 години в изолация в сектор D и 11 години в болницата на затвора), а неговата самоличност се превръща във вечен синоним на името Алкатраз. Противно на общото мнение, Птичаря от Алкатраз никога не получил позволение да държи птици в килията си. Вместо това, обаче, той написва своята най-прочута книга за птичите болести, която вдъхновява писателя Томас Гадис да напише творбата си „Птичаря от Алкатраз“.

През 1959 година Страуд е прехвърлен в Медицинския център за федерални затворници в Спрингфийлд щата Мисури, където умира от естествена смърт на 21 ноември 1963 година. Намерен е от осъдения шпионин и негов близък приятел Мортън Собел.

Опити за бягство image

Бърнард Кой

През 29-те години на съществуването на затвора са известни 14 опита за бягство, в които 34-ма различни осъдени рискуват живота си, за да избягат от Скалата. Повечето от тях са убити или заловени повторно. От тези 14 опита, два са особено значими за историята на острова затвор. През 1946 година затворник на име Бърнард Кой успява да изработи инструмент за огъване на решетки и да се изкатери до един от пасажите. Той надвива нищо неподозиращия пазач, обезоръжава го му и хвърля оръжия на още няколко чакащи затворника. Предвождани от Кой и неговия приятел Пол Крецър, бегълците планирали да си пробият път с куршуми, но не успели да намерят ключа, даващ им достъп до двора на затвора. Отчаяните затворници взимат няколко пазачи за заложници и обявяват жестока война на Алкатраз.

Хиляди зрители наблюдавали от бреговете на Сан Франциско как морските пехотинци превземат острова, обстрелвайки затвора с минохвъргачки и гранати. Затворниците вътре се скрили зад напоени с вода матраци и лежали безпомощно, докато куршумите свистели покрай ушите им. Без повече надежда за бягство, осъдените Кой, Крецър, Марвин Хъбард, Сам Шокли, Майрън Томпсън и Кларънс Карнс решават да се бият до смърт.

Директор Джонстънс не знаел точния брой на замесените затворници и вярвал, че съществува реална опасност за сигурността на Сан Франциско. Той призовава на помощ Военноморския флот, Крайбрежната охрана и Морската пехота. Отчаяният Крецър, осъзнавайки че заложниците вероятно ще го обвинят във вече втория му план за бягство, насочва пистолета си в препълнената с пазачи килия и открива огън.

image

Затворническият бунт от 1946 година

Битката продължава цели два дни и накрая притиснатите до стената Крецър, Кой и Хъбард намират убежище в един сервизен коридор. Останалите съучастници се връщат в килиите си с надеждата да не бъдат разпознати като директни участници в опита за бягство. Крецър, Кой и Хъбард загиват в коридора от огнестрелни рани и шрапнели. Един от пазачите, Уилям Милър, също умира от раните си. Друг пазач, Харолд Стайтс, е застрелян и убит докато се опитвал да поеме контрол над килийния блок. Томпсън и Шокли по-късно са екзекутирани заедно в газовата камера на Сан Куентин заради ролята си в убийството на пазач Милър, а Карнс получава допълнителна 99-годишна присъда.

image

Франк Морис, Джон и Кларънс Англин

Най-прочутият опит за бягство от Алкатраз е този на Франк Лий Морис и братята Кларънс и Джон Англин. През 1962 година техният приятел Алън Уест помага на тримата да измислят хитър план, състоящ се в направата на сал, надуваеми спасителни жилетки и две чучела, с които да залъжат пазачите по време на рутинните им проверки. В период от няколко месеца осъдените изработвали чучелата и използвали специални инструменти, откраднати от разни работилници в затвора, с които да си издълбаят път във вентилационната шахта.

Отворът на вентилацията представлявал гъста метална решетка, с размери 25Ч15 сантиметра, в задната част на всяка килия. Те проявили завидна изобретателност, успявайки да направят имитации на мрежата, скриваща изровения цимент, и човекоподобни примамки, залъгващи обикалящите на проверка пазачи, че всички са в леглата си. Качеството на фалшивите решетки и чучела било забележително. Затворниците използвали боя, сапун и бетон на прах, за да изработят глави с човешка коса, събрана от бръснарницата. Подготовката им отнема над шест месеца.

image

Изходът за бягство и фалшивата решетка

В нощта на 11 юни 1962 година, веднага след преброяването в 21:30 часа, Морис и братята Англин смъкват решетките на пода. Уест, за когото ФБР вярва, че вероятно е мозъкът зад този план, прекарал голяма част от времето си в правенето на чучелата и затова не бил в състояние да разшири достатъчно вентилационния отвор в килията си. Тримата стигнали до покрива, откъдето се спуснали по сервизните тръби до земята, а оттам прескочили 4-метровата ограда и се озовали на брега на острова. Там надули лодките и спасителните си жилетки, хвърлили се в мразовития Залив и изчезнали завинаги.

image

Затворниците използвали боя, сапун и бетон на прах, за да изработят глави с човешка коса, събрана от бръснарницата.

На сутринта, по време на проверката, един пазач мушнал с палката си човешката форма в леглото и главата на чучелото се търколила на пода.

 

Дали са избягали? Историята е разказана в няколко книги и в прочутия филм „Бягство от Алкатраз“, с участието на Клинт Истууд и Фред Уорд. ФБР разследва случая няколко години, но никога не се натъква на действителни следи.

Краят на Алкатраз

Най-голямата ирония в съществуването на Алкатраз е, че мразовитите и коварни води на Залива Сан Франциско – най-голямото препятствие за бягство в продължение на близо три десетилетия – допринасят за падението на най-сигурния затвор в Америка. След бягството на Морис и братята Англин, затворът е подложен на извънредни проверки, поради неговото влошаващо се архитектурно състояние и упадъкът на охранителни мерки, в резултат на бюджетни съкращения. Корозивният ефект на солените води, както и екстравагантните разходи за управление на затвора, дават достатъчно основание на министъра на правосъдието на САЩ по онова време, Робърт Кенеди, да закрие затвора.

Индианската окупация

На 21 март 1963 година Алкатраз затваря след 29 години експлоатация. Следващите няколко години различни заинтересовани групи и лица предлагат идеи за най-доброто използване на острова. Едно от предложенията било той да се превърне във вариант на Статуята на свободата на Западния бряг, а друго – търговски център и хотелски комплекс. В крайна сметка островът остава необитаем до 1969 година, когато голяма група американски индианци го провъзгласяват за индианска собственост.

Индианците имали големи планове, надявайки се да положат основите на Туземен културен център. Многобройни знаменитости им предлагат подкрепа си. Индианската окупация привлича както медийното, така и правителственото внимание. Федерални служители се срещат с тях, често присядайки с кръстосани крака на одеяла вътре в столовата на стария затвор, обсъждайки социалните нужди на индианците. Колкото по-прочута ставала индианската окупация, толкова повече любопитни прииждали към Алкатраз. Островът започнал да се превръща в убежище за бездомни и неоправдани. Индианските лидери скоро се сблъскали с проблема, някога изпитан от затворническата управа: липсата на естествени ресурси. Всичката храна и вода трябвало да бъдат доставяни по вода. Скъп и трудоемък процес.

image

Индианската окупация на Алкатраз (ноември 1969 г.)

Въпреки специалните забрани, наложени от туземните американци, наркотици и алкохол редовно се внасяли контрабандно в Алкатраз. Малкото социална организация скоро се разпаднала, карайки индианците да предприемат драстични мерки за оцеляване. В опит да съберат пари за храна, те започват да извличат медни жици от островните сгради и да ги продават на скрап. Случва се огромна трагедия, когато Ивон Оукс, дъщеря на един от ключовите индиански активисти, пада от третия етаж на сграда и умира. Семейство Оукс напуска острова почернено и никога не се връща.

Късно вечерта на 1 юни 1970 година внезапен пожар помита индианското селище, причинявайки щети на няколко главни сгради и изгаряйки до основи къщата на директора, дома на пазителя на фара, клуба на пазачите и нанася сериозни поражения на историческия фар, построен през 1854 година.

Федералните служби обвиняват индианците за пожара, а активистите хвърлят вината върху правителствени саботьори. Медиите, които дотогава изразявали съчувствие към каузата на местните, се обръщат срещу тях и публикуват истории, разказващи за побои и нападения. Подкрепата за индианците почти изчезва. Първоначалните организатори на движението изоставят острова повсеместно, а останалите повеждат битки помежду си.

На 11 юни 1971 година двайсет федерални маршали, съвместно с Бреговата охрана, акостират на острова и изгонват останалите му жители. Всички били откарани на остров Трежър под въоръжена охрана. Евакуацията им отбелязва официалния край на Алкатраз. През 1972 година Конгресът създава Националния парк „Голдън Гейт“ и остров Алкатраз става част от него. Островът отваря врати за посетители в есента на 1973 година и се превръща в една от най-популярните забележителности на парка, с повече от един милион посетители от целия свят годишно.

Днес Алкатраз се счита за екологичен резерват, дом на най-голямата западна колония на чайки на севернокалифорнийския бряг. Тръпката да стъпиш на Алкатраз се дължи както на историческото му значение, така и на облика на затвора, създаден от холивудските филми. През годините много от бившите обитатели на затвора се връщат на острова сред туристите, опитвайки се да преглътнат спомените от заточението си в Алкатраз и да разберат защо хората изгарят от желание на посетят място, което за тях е като паметник на болката и страданието.




Гласувай:
1
1


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: scaredfromthepast
Категория: Други
Прочетен: 7867
Постинги: 3
Коментари: 0
Гласове: 1
Архив
Календар
«  Февруари, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728